Посрещната с неразбиране и отричана страстно в продължение на близо половин век, днес трагедията “В полите на Витоша” от Пейо Яворов се смята за една от най-добрите ни класически пиеси, връх в развитието на българската критическо-реалистична драма.
Любовта си към театъра Яворов проявява още в детските игри. Като младеж иска да се яви на конкурс и да следва в чужбина актьорско майсторство. През 1901 г. печата сценката “При раздяла”, а няколко години по-късно обмисля драма за легендарния Индже войвода. От 1904 г. започва да пише критически отзиви за драми и постановки, в които се проявява като талантлив театрален ценител. На 5 август 1908 г. е назначен за драматург на Народния театър – длъжност, която заема почти до края на живота си. Изучава законите на драмата и сцената. Работи и като режисьор. Написва драмите си с вещина, каквато не е притежавал никой друг български драматург.
На 14 юли 1910 г. Яворов погребва в Париж любимата си Мина Ю. Тодорова, чиито родители и братя са преследвали жестоко взаимната им любов. Душевно сломен, започва да пише философско-поетичен дневник и на 4 ноември 1910 г., към 4 часа следобед драмата “пада цяла-целеничка” в съзнанието му. На 17 декември тя е готова. Преживяното, изстраданото дълбоко чувство към Мина се превръща в поезия, в художествена творба – “В полите на Витоша”.
“Най-после една жизнено правдива пиеса, в която авторът не се страхува да изнесе на сцената истинския живот на столичани! – пише Михаил Кремен в книгата си “Романът на Яворов”. - Той снема тяхната маска, посочва цялата им духовна нищета и туря срещу тях светлите образи на един Христофоров, на една Мила. А чрез устата на Амели Петрович изказва своето безотрадно мнение за мрачната българска действителност: “В тая страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черният прах на един груб живот – с много празници в календаря и с никакъв празник в сърцата”....Гледайте насреща планината, която постепенно се загръща сега в тъмни облаци... Само такава природа би била подходна декора за много неща в българския живот. Не че другаде не стават страшни работи; напротив, биват и много по-страшни! Но там няма – както тук – онова, което изтръгва от нас, пред една трагедия, не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас...Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук – в полите на Витоша”.
Донесъл в България първата редакция на тази “трагедия в пет действия”, Яворов я преработва и довършва през януари 1911 година, след което я предава в Народния театър, за да бъде одобрена и да се играе още същата есен. Оттук нататък той поема светлия път на новото творчество, уверен, че ще напише множество пиеси, чиито сюжети отдавна лежат в душата му.
Без да вижда, че по този “светъл път” се движи сянката на една “фатална жена”, тръгнала по дирите му от Париж – Лора Каравелова...
17.02.2010 16:18
