Спектакълът на Родопския драматичен театър и на режисьорката Юлия Огнянова "Автопортрети за разпознаване" е като вик за помощ. Този вик извира от устата на бялата фигура в центъра на сценичния кръг – една глава в профил, застинала като в молитва към Бог. Цветовете на спектакъла са бяло и черно – добро и зло, крайната фаза на отчаянието. 
          Представлението започва като илюстрация от детска книжка, със светлата поезия на Валери Петров. После сценичният кръг се завърта, животът следва неотменния си ход. Пъстротата, веселието, невинността остават в детството – невинно, красиво, усмихнато. Същите тези деца порастват и някак неусетно черните   белите сватбени рокли се сменят с вдовишки дрехи, щастието отлита нанякъде безвъзвратно и на негово място се настанява сивото ежедневие. Радостта отстъпва място на злобата, завистта, пресметливостта. 
          Как става това преобръщане, какво смачква и смазва невинните пориви, защо толкова лесно човекът се поддава на злото – това се опитва да изследва спектакълът “Автопортрети за разпознаване”. Доказателствата са потърсени в откъси от пиесите на Георги Караславов “Снаха” и “Татул”, в “Железния светилник” на Димитър Талев и в Лазарица” на Йордан Радичков. Зейва пропастта между родители и деца, обезценен е човешкият живот, печалбарството се превръща в цел и смисъл, робуването на догми и суеверия замъглява разума, търсят се оправдания за неосъществения, погубен от самия човек живот…
          Това са уликите, доказващи престъплението. Но кой е виновен? Не е ли собствената ни къса памет за грешките, не е ли отказът ни да се променим, да се консолидираме около някаква национално значима цел, да потърсим примери на доброто – в себе си и в другите.

        В тази ясна конструкция на спектакъла режисьорката Юлия Огнянова навързва страховете и въпросите си. Знам, че много по-лесно би било да постави само една от цитираните пиеси. Тя обаче явно не иска зрителят да се чувства удобно и уютно, докато гледа представлението, не й стига само това, че той ще си поплаче над чуждата мъка и ще я забрави веднага. Знае, че достатъчно сме претръпнали от затрупващото ни всекидневно зло. Поема риска викът на нейното предварително обречено недоволство да не бъде чут, разбран и харесан от всички. С наивната, може би, вяра, че той ще продължи да ехти и да ни тревожи.

Елена Илиева