Повече от годините му са ролите, които актьорът Николай Кимчев е изиграл на благоевградска сцена, след като завършва ВИТИЗ “Кр. Сарафов” в класа на проф. Димитрина Гюрова. Ако се опитам сега да изчета дългият им списък, убедена съм, че мнозина от вас веднага ще си спомнят образите, които той изгради от края на 70-те години до днес. И то не само защото непременно са били главни роли, а защото във всяка от тях има по нещо от него самия, от неговия човешки характер и темперамент, а в същото време и много различно, резултат на актьорския му талант, на работата с режисьорите и на мисленето му за ролята.

Дори и най-беглия поглед върху творческата биография на Николай Кимчев показва, че този актьор има щастлива съдба. Но малцина знаят, че той е един от малкото актьори в българския театър, които се бореха да получат “своите” роли и не си позволиха да се оставят на преценката на директорите и  режисьорите - с надеждата, че ще бъдат забелязани и удостоени с полагащите им се творчески задачи. Тази надежда в театъра много често се оказва илюзорна, а щастливецът – някой друг.

Кимчев не искаше да чака и да си губи времето, искаше да работи, при това здраво и с режисьори, от които може да се научи много. Това, между другото, е един парадокс в нашата българска действителност, за който едва ли някой се досеща. Дори при обидната уравновиловка в заплатите, театралните актьори у нас са единствените, които се борят неистово за работа. Или поне така беше доскоро.

Ако не беше това, кой знае как щеше да се подреди творческата биография на Н. Кимчев. Той обаче искаше да мине през всичко на сцената, да пресъздаде различни, богати и сложни характери, силни и волеви личности, да мине през палитрата на човешката природа –  от буйната младежка дързост, през хитрата житейска пресметливост до мъдростта и страданието в името на високите обществени идеали.

В крайна сметка какъв е резултатът? Колкото повече помъдрява, толкова по-добър актьор става Николай Кимчев, за което всички ние, неговите колеги, му се радваме от сърце.